Отнякъде плъпна мъгла изведнъж,
сякаш да скрие налудния спомен
за миг, затворен в един акростих,
обречен, но с нежност отронен...
Когато лудост обзе хоризонта
и той затанцува, обвит в пъстрота,
под сляпата власт на архонта,
тогава бях с теб, но и сама,
бях огън, бях твоя жена,
бях слънце и кротка луна,
бях болка и радост,
бях твоето цвете,
бях горчива и сладка,
бях ден и нощ, да!
бях и двете...
Откъде ли дойде тази мъгла?
И толкова млечно бяла?
разряза ме точно на две...
А съм цяла!