-         Била ли си някога влюбена... и да съзнаваш, че тази любов е невъзможна?... да чувстваш онова особено усещане, а нещо в теб да крещи: Това е безумие! Безумие е! Ннннеее... това не е истина...

Младият мъж насреща ми изглежда смутен от въпроса, който току що ми зададе. Отговарям механично:

-         Да. Случвало ми се е... няколко пъти.

-         Неприятно ли ти беше... – гласът му е несигурен и като че ли съжалява, че е подвел разговора в тази посока. Опитвам се да прочета в очите му какво очаква да отговоря, но не мога да срещна погледа му. Гледа в чашата с кафето, после се концентрира върху огънчето на цигарата си... следва почистване на мним косъм от панталона... навсякъде другаде, но не и моите очи. Усмихвам се едва-едва.

-         Не бих казала неприятно... по-скоро невъзможността ме е успокоявала донякъде и...

Млъквам. Защото говоря глупости... Успокоявала ме невъзможността... Голямо спокойствие е да копнееш за някого и да знаеш, че той дори няма да разбере за това, което изпитваш към него, няма що...

-         Да говорим за нещо друго, а – подава спасителна реплика – стана ми неприятно – сега вече ме поглежда за миг и се усмихва.

-         Неприятно...? Какво значи неприятно? – нагла съм понякога и то е винаги, когато не знам какво да кажа и бръщолевейки безсмислици се мъча да излъжа момента и да спечеля мъничко време, за да обмисля ситуацията.

-         За мен неприятно означава само едно нещо – неприятно!

-         Да. Прав си.

Наистина е по-добре да не говорим за това. Няма смисъл. Само дето знам, че той не казва нищо случайно и въпросът му трябва да означава нещо, да цели нещо... каквото и да е... ще си остане една недомлъвка, недоизказано, недочувствано и неизживяно... също като тази любов, за която ме пита.

Доизпиваме кафетата и изведнъж се оказва, че и двамата сме забравили по някакъв ангажимент. Разделяме се набързо с обещание да се чуем скоро и да се видим.

 

...

 

-         ... просто приятели... – веждите на Стела са изписали високи дъгички над кръглите щ, усмихнати очи. В едната си ръка държи неизменната цигара, а в другата чашата с мартини. - ... просто приятели, казваш... и откога ти скъпа, мислиш че между мъж и жена може да има просто приятелство? Не твърдеше ли точно ти, че винаги има копнеж поне от едната страна и че именно върху този копнеж се крепи приятелството?

-         Още го твърдя – само че моето желание в случая е... мисия невъзможна... опитвам се да го трансформирам в нещо по-удобно...

-         Удобно... мдам... последният, който искаше да те трансформира в нещо по-удобно... се трасформира във влюбен глупак... впрочем как е той? Не си ми казвала. Още ли ти се обажда по всяко време на денонощието...

-         Не. Срещах го скоро, пийнахме... уж трябваше да е по едно малко, но се оказаха няколко пъти по едно... минахме мярката. Говорихме дълго. Има проблеми... не ми се говори за него, Стеле... минало свършено.

-         Е, поне не беше любов като тези... последните... едната несподелена, другата невъзможна, третата... отхвърлена... при теб постоянно има нещо забавно... понякога ти завиждам... за емоциите, иска ми се поне веднъж и на мен да се беше случило нещо такова...

И точно тогава звъни телефонът ми. Поглеждам дисплея и определено не мога да скрия вълнението си, което си е добър повод за Стелината ехидна усмивчица и беззвучно зададения въпрос: Кой е? Невъзможният или отхвърленият?

Махвам с ръка неопределено. По-важно ми е в момента да успея да успокоя трепета в гласа си и да го докарам до обикновен радостен приятелски възглас:

-         А-а-а... здравей! Радвам се да те чуя.

-         ...

-         Тук си... и къде казваш че си в момента...?

-         ...

-         В китайския... чудесно!

-         ...

-         Не. Наблизо съм. Ще дойда, разбира се, до... да кажем до петнадесет минути...

-         ...

-         Да, да! И аз се радвам...

Затварям телефона и скачам от мястото си.

-         Е, де... китайският е на три минути път оттук – Стела се смее, а по страните ми май избиват розови издайнически петна... – да ти разкажа ли вица за стюардесата и включения високоговорител? – приятелката ми искрено се забавлява на ситуацията. – върви, върви... аз ще платя сметката, стига бърка в тази чанта... и му кажи, чу ли ме? Кажи му какво чувстваш! Нищо не се знае... представи си, че и той е в същото положение... на какво ще играете? На сляпа баба ли? И ще оставите чувствата ви да се размият... Чуваш ли ме?

-         Не, Стеле, не те чувам и не искам да те чуя. Това е абсолютно нелепо влюбване от моя страна. Нелепо! Както започна, така и ще приключи...

Вече внимателно се провирам измежду гъсто наредените маси в лятната градина на „Glory”-любимото щ  заведение. Тя работи наблизо и обича да прави своите малки бягства за по едно мартини в работно време, днес обаче изпи три. В развод е и никак не и е лесно, след почти двадесет години семеен живот, а аз не мога да и помогна по друг начин освен да компанирам на уж неволното и алкохолизиране. Трябва да направя нещо... да направя нещо за нея...

-         Ей! Нищо случайно не става в живота ни! Всичко, което ни се случва... сме си го заслужили! Това от теб го знам! От теб!

Спирам и се обръщам да я погледна, защото в думите и усещам горест. И да... виждам очите щ, насълзени са, но ми се усмихва. Колко обичам тази жена! Никога не казва повече отколкото е необходимо и винаги ме разбира... дори когато и аз самата не съм напълно наясно със себе си.

Но сега не е такъв момент. Знам, че не трябва да говоря за любовта си. Не и пред този мъж... не!

дали прекалено често не си определяме сами невъзможностите?Поради бариери, поради опасения, поради нас си?

За разлика от предишния "разказ" за асансьора този е много по-достоверен. В никакъв случай не звучи като неизживяна фантазия. Всъщност точно това е "просто приятели" между мъж и жена. Хубаво е!

и много не съм! В случая на чувството е дадена воля, но не и на "гласността" му... няма опасение, има сигурност, че бариерата не трябва да се прескача...
макар и тази сигурност да е моментна... :)

:) не е достоверен! Банален е! Едно от най-често срещаните явления, но и едно от най-приятните. :)
много емоции има в тези "просто приятелства" между мъж и жена и много неочаквани обрати!
а какво по-интересно живеене от това?! :)))))

" Нищо случайно не става в живота ни! Всичко, което ни се случва... сме си го заслужили!"
Хубаво е,че "понякогастите" са малко!
Усмивки за теб-неограничено количество!

Те са наречени така, защото включват гарантирано усещане, в случая - положително, добро, топло. Няма нищо лошо в това да се случват, пишат, четат. Тяхната противоположност - оригиналността никога не води до гарантиран резултат. От друга страна ако искаш да бъдеш разбран от хората задължително ти трябват притчи - баналности. Чистото, високото, еталитарното е само на една крачка от пълната простотия. Това да бъде определено като едно или друго се дължи на призналите го авторитети, което си е точно като вица за "групата руски учени". Та да приветстваме добрите стари баналности, наздраве! /това беше отпускарски бирен тост в 15:05/ :)

то е в контекста на случващото се с героинята Стела, с развода и, огорчението, онези въпроси, които си задава всеки добър човек, когато се случи нещо недобро с него... подчертавам: добър човек! добрите хора винаги търсят вина и в себе си за случващото се с тях!
и... вероятно я има! :)))
знаеш, че така мисля! :)))

абсолютно съм съгласна с теб!
още повече, че нямам претенциите да съм чиста, висока и елитарна :))) а и какво означава елитно преживяване или елитно чувство?!
пфу! не ги разбирам аз тези претенциозни, предвзети понятия :)))
наздраве! от мен!

Слънчева Нел!
Толкова обикновена Нел, че чак си НЕобикновена!
Този разказ е точният, твоят стил. Казваш толкова, колкото трябва и чувствай читателю :-)

приемам ласката ти с огромно удоволствие :)))

чуй това!

http://www.youtube.com/watch?v=Z1VlY6ewnDY