- Момичета, момичетаа... – успявам да привлека вниманието на двете си приятелки – погледнете в дясно, мъжът със светлия костюм, да да, високият с посребрелите слепоочия...
- Видяхме го... и какво за него – това е Бистра. С нея сме съученички и приятелки още от гимназията, а Вилма познавам от университета, бяхме съквартирантки в Студентски град и незнайно как стана, но трите сме почти неразделни в последните седем години и напук на всички твърдения за невъзможното приятелство между красиви жени, ние успяваме да доказваме обратното. Поне досега и поне на външен вид.
- Това е шефът ми – усещам, че го казвам с нещо като гордост.
- ’ми той е поне на четиридесет и пет – възкликва Вилма – бях останала с впечатление, че е млад... Тук отварям скобка, за да обясня, че Вилето(така и викаме) смята, че хората над четиридесет вече не стават за нищо друго, освен да размахват пръсти на по-младите и да точат лиги по стари спомени.
- Много си е готин той. Миме, и защо досега не си ми казала, че имаш такова съкровище за шеф – Бистра пък е на точно противоположно на Вилиното мнение и го доказва непрекъснато с непостоянните си връзки, но постоянно с над четиредесетгодишни мъже. – То младоците идея нямат как да накарат една жена да се почувства специална и единствена.
- Да бе, да – Вилма не пропуска да клъвне – затова ли ги сменяш като бикините си...?
- Прашки нося – прашки! – смее се Бистра – Миме, та какво казваше за шефа... жадни му били очите като те погледне, а? Ама и ти си една! Дай му някакъв нишан, че не ти е безразличен, пробвай... какво лошо може да стане? Най-лесно е да изчукаш мъж над петдесетака...
- Гад такава! Колко пъти да ти казвам, че мразя тази дума „чукане”? – смея се, но наистина ми е неприятно. Всъщност... не съм пуританка, даже никак... но така и не успях да приема, че интимността може да бъде наричана с думи, които я превръщат от нещо толкова човешко и носещо наслада, в нещо което всеки би оплюл и дамгосал и то в същия този момент, в който го върши. За мен така и си остана... не „чукане”, а „любене” – А и съм семейна жена – вече поглеждам доста сериозно усмихнатата муцунка на Бис.
- Е и?! – Ох, милата ми тя... и като си семейна, да не си гърбава. Извини ме за клишето, ама ме ядоса това ти изречение...
Допиваме питиетата мълчешком. Не знам другите две за какво мислят, но аз определено прехвъргам в главата си всички колегиални срещи с господин Атанасов. Атанас Атанасов се казва. На около петдесет е... интересно, но наистина не знам на колко точно години е. Женен, с пораснали деца. Елегантен, строг, но справедлив шеф. Всички колеги и колежки го харесват... Напоследък е особен обаче, някак нервен и напрегнат... като че ли нещо не му достига... Какво ли? А и онзи ден улових погледа му върху себе си... не че не съм свикнала на мъжкото внимание, придружено със солидна доза желание, но... някак точно шефът... при това се и притесни като кръстосахме погледи за миг... знам, знам, че зелените ми очи могат да подлудяват, но... точно този мъж... май най-добре е да не си вкарвам разни сценарии в главата и без това едва се измъкнах от някакво глупаво влюбване в Интернет... но това е друга тема...
- Момичета, аз си тръгвам, че трябва да прибера детето от градината, а и... нещо ми се накриви капелата... ето тук пет лева за моята сметка... ще се чуем скоро, нали? Нали? – повтарям въпроса си защото и двете блуждаят всяка в своя си свят.
- Да, да... в събота викам да се съберем у дома – това е Вилма – научих една много добра рецепта за спагети, така че... елате ми на гости и си носете пиенето... Чао, Миме, и умната!
- И умната... – механично повтаря и Бис – чао, ще се чуем по алото да се разберем за часът на истината...
Напускам заведението и на път за спирката на трамвая виждам едно познато волво... шефът, а до него... вероятно съпругата. Изглежда красива жена, макар и на средна възраст... високо вирната брадичка, къса, подредена в прическа коса... толкова успявам да видя докато колата преминава край мен.

...

Днес ми е особен ден. Още от сутринта усещам, че нещо витае във въздуха, на пухкави розови талази... да, да... еротика някаква... вероятно от прекрасния слънчев ден, или от гледката в огледалото... за пръв път облякох новия си черен потник, който така добре очертава и показва гърдите ми... или от непрекъснатите погледи на шофьора-маршруткаджия в огледалото за обратно виждане, което дълго гласи така, че... като погледне в него, да вижда апетитния ми бюст... забелязах и завистливите погледи на няколко от редовно пътуващите жени по трасето... впрочем те всеки ден така си ме гледат... понякога си представям какви гнусни думи по отношение на мен им се въртят в главите... но това не ми пречи да им се усмихвам и да им кимам и на качване и на слизане от нашареното като цирков фургон возило... Не съм ви виновна аз, че сте си умрели в кожите! Ами стегнете се, вземете се в ръце и накарайте другите да ви завиждат. Овча история!
- Мария, имам кореспонденция на испански. Разбрах, че може да си ми от полза... би ли дошла в кабинета ми... – гласът ме стряска, тъкмо си припомнях сутрешното пътуване към офиса... Това е шефът и е дошъл на крака да ме извика при него... Че откога не ползва телефоните... но нямам много време за размисъл, защото вече съм тръгнала с него по коридора и тъкмо стигам до стъпалата, чувам:
- Мария, във фирмата има асансьор...
Аз знам, че има, господине, но вие не знаете за клаустрофобията ми – това не го казвам, защото цялото ми същество крещи от ужас. Вече сме в тясната кабина, няма въздух... няма достатъчно въз... о-о-о, само това не! – чувам неприятен стържещ звук и асансьорът спира между етажите. Краката ми не ме държат, а буцата в гърлото ми пречи да си поема дъх... мъжът до мен нещо говори, но не разбирам какво... усещам ръцете му по тялото ми, върху гръдния ми кош... парят като... какво?! По дяволите! Възбуждам се... усещам набъбването на гърдите си и горещата влага между краката си... отвръщам на ласките с ласка и... в следващия миг дясната ми ръка се опитва нервно да разкопчае колана на поталона му... става, не знам как, но успявам да сваля и ципа, после леко го дърпам надолу, той ми помага и вече ръката ми е на пулсиращата му мъжественост... още миг и усещам как потъва в мен, с лек удар, но внимателно и нежно... вече не успявам да задържа стона си, а оттук нататък единственото, което забелязвам е перфектния синхон на телата ни... пред затворените ми очи се преливат хилядите нюанси на споделеното удоволствие, а стоновете ми... най-вероятно се чуват отвън... така и не се научих да контролирам това, но пък съм забелязала, че мъжете още повече се възбуждат... последен удар и част от горещата лава облива вътрешната страна на бедрото ми, а другата се разплисква... върху полата.
Едвам си поемам дъх и от ужаса на затвореното пространство и от току що изпитаната наслада. Доскоро не вярвах, че в стрес човек като че ли успява да излезе много по-бързо от черупката на задръжките си, а сексът е невероятно истински и първичен... Мъжът пред мен се опитва да ми помогне да оправя полата, потника и косата си и  по доста непохватен начин да изтрие с кърпата си мокрото петно. Опитвам се да се извиня за... и аз не знам за какво, но конфузът е пълен, а отвън вече се чуват гласове, разбрали са, че има някой заседнал в асансьорът и че... това е шефът на фирмата с колежката... абе онази, Мария, дето никога не се качва в асансьора защото има клаустрофобия... Гласовете отвън изобщо не ме интересуват, единственото нещо, което мисля в момента е: По дяволите! Как можах? Как, по дяволите, можах да направя това... и то с шефа... глупачка, тъпа патица...
Но точно в този момент той ме притиска да себе си, чувствам как цялото му тяло вибрира, а пулсът му... чувствам топлината на тялото му през дрехите и още нещо чувствам, но... в момента не съм наясно какво е то...
Вратата на асансьора се отваря и аз излитам напред, следвана от шефа. Бързам към кабинета му, краката ми почти не ме слушат и не виждам никого около себе си докато не се настанявам върху заветното, спасително канапе.
- Не ти е добре, нали? – чувам гласът му като в просъница – най-добре ще е да си идеш... обади се на някой колега да те закара в къщи...
- Не, не... няма да ангажирам никого... ще си хвана маршрутката... – това не е моят глас, или поне в този момент не мога да го позная -Аз... аз...
- Върви, върви...
Ставам и напускам кабинета, и изобщо не ме интересува онова петно на полата ми, нито състрадателния поглед на Вера... изобщо не ми пука за нищо, защото току що направих нещо абсолютно непростимо. Нещо, което би зарадвало Бистра, но не и мен. Този мъж... този мъж... та това е шефът и аз най-вероятно съм поредната бройка от офиса... Искам едно единствено нещо! Да се прибера в къщи, да взема душ, за до отмия от себе си глупостта, която сътворих и...
- Качвай се, Мария, ще те откарам, искам да поговорим.
Сега чак забелязвам спрялото до мен волво и мъжът в него. Очите му... очите му не са с обичайния суров поглед. Той е мек и някак разнежен и умоляващ... ръцете на волана леко потреперват... това е, О Боже, това е влюбен мъж! Проклета да съм! … но познавам кога един мъж е влюбен и кога само ме желае…

...

Този разказ е римейк на разказа "Ако знаехме отговорите" на Румен Митов. След като го написах разбрах, че неговият разказ също е римейк на "Клаустрофобия" на Mili4ka
така че... приликите със събития и герои не са случайни :)))

Нел, спомням си твоята фантазия за пясъка, морето и бутилката вино ... Сега е асансьор.
Допада ми. :-)

Твърде рядко си позволяваме да отхвърлим задръжките и чуждото мнение.Колко красоти пропускаме.Харесва ми Дечко:)))

:) Това си е приказка, само че не е за деца.

пясък, вино, падащ матрак... асансьор... важно е да има взаимност :))) и когато се срещнат две желания, да се сбъдне споделена наслада.
сетих се за едно велико разминаване с един чудесен мъж... за съжаление колкото и да си посипа главата с пепел... тук слагам изплезен емотикон и млъквам... :)))

да ти кажа... чуждото мнение не може да ме спре, но чуждата присъда понякога ми е идвала в повече... отвращава ме!
особено ако прокурорите са насинили гърдите се да обясняват колко са интелигентни, умни, естети, умеещи да обичат... колко са чисти те и колко сме мръсни ние, в частност аз :)
най-вече аз, де :)))))

приеми приятелския ми поздрав за мнението ти!!!
приказка... замисли ме... знаеш ли? абсолютно си прав! ако се облече в приказна премяна... например асансьорът да е пухкаво облаче, в което да полегнат принца и принцесата...
трябва ли да се сменят естествените цветя на една поляна с изкуствени, но по-красиви и по-изразителни, за да си кажем: Колко красива поляна?!

Романтичната ти душа още не се е настроила към тривиалното ежедневие. Няма да споря с теб за да си останеш още малко в пухкавото бяло. Бъди щастлива!

замърсители винаги ще има:)))Ако тръгнеш да се бориш с тях какво ще стане с красивата ни полянка?:))))
Сърцето ми винаги е с теб!

:))) а защо смяташ, че спорът няма да ме направи щастлива?! :))) за какво са ми бодличките, ако не одраскам?
но... няма да крия, че не те разбрах!
затова държа да поспорим
един спаринг ще ми се отрази добре, защото... вече съм в тривиалното ежедневие :)))
тик-так
тик-так
тик-так
:)))))))

мъничко черна съм
и мъничко бяла
рокля вечерна съм
и Пепеляшка с парцала!
песен на славей съм
и брътвеж на пияница,
сол съм
и захар!
казват вредна съм!
но си оставам мечтател :)))

http://www.youtube.com/watch?v=yfg97-5uhFQ

за теб :))

Покорно свеждам глава!
Няма ли вариант за условна присъда?
http://www.youtube.com/watch?v=PEVkcd3tBDY
Стреляй!

Абе що на мен не ми се случват!?!?

:))) съвършено непознати ми :)))
нямааааааааа, няма да стрелям :)))
не

вероятно поради същата причина, поради която аз не печеля от тотото :))) все забравям да пусна фиш :)))

Приказка е защото е невъзможна ситуация, фантазия, мечта. Не и трябват нито принцове, нито принцеси - те са форма, смисълът е не на разказ, а на приказка. Всъщност какво имаме накрая? Та тук дори няма и поука за да е класически вариант в жанра. Просто удовлетворено желание за невъзможна ситуация, като това грозното патенце да стане най-красивият лебед или жабата да се превърне в принцеса, принцесата да се целува със свинарчето - също. Приказка си е от всякъде, в живота няма такива ситуации, абсолютно ги няма, даже в тъпите американски филми вече не ги слагат, защото звучат измислено дори на техния пухкав фон.

а стихчето-лелееееееееееееее грабна ме:)))))
fly,има и случвания;)

точно такъв спор не очаквах! :))) признавам си без бой :)))
а ако ти кажа, че написах римейка по чуждия разказ именно защото ситуацията ми е невероятно близка. нещо, което се е случило с мен самата преди много години... не беше точно асансьор и разликата не беше 22, а 18 години... а въпросният принц има огромна заслуга да съм това, което съм и до момента... беше ми едновременно приятел, баща, учител, любовник... едни от най-ценните ми близо четири години от живота ми...
какъв американски филм?
нелина действителност беше :)))))))

:))))) като ти видя владетелския :))) ник и получавам вдъхновения
а за случванията си права и са най-приятни когато всички си мислят, че е фантазия
май трябва да поразровя старата кошница...
целувам те!

ах и ех и още веднъж ах :)

знаеш ли... винаги съм се чудела на мъже, които все казват: Защо не съм една жена?!
предполагам, че изглежда лесно отстрани
даже е и приятно. понякога :))))
ще спорим ли или ще пийнем по едно малко уиски?!
сега виртуално... след час поне за мен напълно реално :))))

исках да кажа, че всички приказки са писани по действителни случаи, убедена съм в това :)))

да пийнем, всички които сме тук

Закъснях ли?
:)))

Не, а музичка? Какво предлагаш с уискито около 21:30?
http://www.youtube.com/watch?v=7rCrZnIHHzs

:) ще прослушам това "разпалване" още няколко пъти.
Хареса ми. Дори и в ранната сутрин ми хареса.

това е целта