Този разказ е продължение на

http://nellka.blog.bg/viewpost.php?id=169573

Имам предложение :)) първо си пуснете музиката на Григ и на нейния фон четете.

Отварям очите си.

Белите перденца на прозореца надничат любопитно навън. Чуват се чамове, ухае на току-що окосена трева, на кафе и на... любов. Протягам се доволно. Сама съм в широкото легло. Ръката ми неволно се плъзга по мястото, където допреди малко е било мъжкото тяло, още се усеща топлината му...

Каква нощ?! Нощ, която ме върна години назад и ми припомни за онази невероятна смесица от страст, нежност и откровеност. Нещо, което ми липсва отдавна, но не смея да го призная дори пред себе си. Оказа се, че годините не са заличили желанието, а опитът, който сме натрупали... си каза тежката дума. Ммммм... протягам се повторно.

Тялото ми трудно се подчинява на мисълта, че трябва да стана. Напипвам кутията с цигарите... По дяволите! Свършили са. Ставам, обличам първото попаднало пред очите ми - негова тениска, която стига почти до коленете ми, виждам отражението си в стъклото на прозореца и се усмихвам - като гаврош съм, рошава и дребничка в чуждата дреха. В сака имам друга кутия, всъщност още две, цигари. С нетърпение я разпечатвам, паля, вдишвам и издишвам шумно. Цигареният дим образува синкава мъгла около тялото ми. В кухничката, на малкото шкафче до печката има голяма млечна чаша кафе. Интересна е, има инкрустирани златни сърчица, вплетени едно в друго. Оглеждам се за друга такава. Няма.

Първата глътка кафе ме изважда от негата, в която се потопих още вчера следобед. Една неприятна мисъл ме кара да настръхна за миг... трябва да тръгвам след малко. Колко бързо летят броените часове! Несправедливо е!

В хладилника има няколко вида сирена, шунка, краве масло и разбира се (усмихвам се широко) и хлябът е тук. Няма промяна за тези петнадесет години. Всичко е подредено под конец, а всяка разпечатана вече опаковка е акуратно вакуумирана. Докато мисля това, натрупвам всичко, което ми трябва, в скута си и го стоварвам безразборно върху масата.

- Не си се променила. Хаосът около теб е пълен - гласът е нежен и закачлив, а тялото в рамката на вратата... О! Бог с бронзов тен и малка пластмасова кофичка в ръка. - Издоих козичката. Така ли ще го пием или да го кипна.

- Така. Отдавна не съм пила истинско мляко, още топло - аз... смутена съм от мисълта, че отново го желая. Този мъж винаги ме е разпалвал така, че дни наред не спирам да "горя"- аз... ще направя сандвичи.

- Не. Аз ще ги направя. Ти седни, изпий си кафето и си допуши цигарата, изгаснала е. А и... отвикнал съм жена да се грижи за мен.

Казва го и едновременно подрежда продуктите в права редица. Идва ми да изкрещя и да разбутам отново всичко, но вместо това въздъхвам, паля и сядам с подвити колена на стола точно срещу него.

- Ще тръгвам след малко - изтръсквам го ни в клин, ни в ръкав, но усещам, че гласът ми трепери, а една издайническа влага е на път да ми разруши имиджа на наглец, който се опитвам да докарам часове наред, още от пристигането си вчера.

- Щом трябва - промърморва го с такава хлад, че ми става студено, въпреки топлия летен въздух, който нахлува на нежни талази през отворения прозорец. - Купил съм от шунката, която обичаш. Е, поне прилича на нея, вече нищо не е същото.

- Това пък защо ми го казваш? Да подчертаеш още веднъж сигурността си, че ще дотърча при теб. Да ми кажеш, че съм абсолютно предсказуема?... - някакъв неприятен гняв се надига в гърдите ми.

- Щом така ти харесва да мислиш... няма да ти преча - ледено, без каквато и да било емоция ми казва мъжът, с когото правихме любов допреди няколко часа.

Гневът вече ме стяга в гърлото. Ама... сама съм си виновна. Не ме е канил тук, не ми се обади нито веднъж за тези петнадесет години, чух, че се е върнал и като разгонена кучка дотичах... какво искам? Да ми сваля звезди от небето ли, да ми каже, че ме обича и че не може да живее без мен... Глупачка! Седя срещу него и позволявам да се подиграва с мен!

Скачам от стола, гася гневно цигарата в кравето масло и излитам от стаята, придружена от изумения му поглед.

- Чакай, аз...

Не чувам нищо повече, с безумна бързина, препъвайки се в сака, се обличам, сресвам косата си с пръсти, поглеждам се в огледалото... Бледа съм, очите ми искрят от гняв, а болката в гърдите и гърлото ми ме карат да дишам на пресекулки. Изваждам кафето от сака, все пак за него го купих и го хвърлям върху леглото, награбвам сака, дамската чанта и очилата, които предния ден оставих на тоалетката до дисковете с музика и излизам. С периферното си зрение виждам, че е застанал с лице към коридора и като че ли се кани да ми каже нещо. Изсъсквам:

- Върви по дяволите! - и излитам от къщата, грубо тръшкайки тежката входна врата зад гърба си. Вече съм до малката портичка, която стои сама насред нищото... няма ограда, само тя е и... Точно в този момент няколко въпроса прорязват като бръснач гневния ми мозък: Защо видя нещата само от едната страна? Защо реши, че ти се подиграва? Та той те е чакал, надявал се, че ще дойдеш... Идиотко, какво правиш? Колко пъти ще повтаряш една и съща грешка? Колко?

Забивам на място, поемам дълбоко въздух и правя това, което най-рядко съм правила в този живот. Обръщам се. Той стои в рамката на входната врата и... плаче. Разстоянието е късо, виждам очите му...

Мъжът, който толкова години нито веднъж не ми каза, че ме обича... плаче и не крие сълзите си...

Със стон се втурвам обратно...

Още можеш. Още емоция.
Четох рецензиите в литературните сайтове.
Браво Слънце, привлече погледите на големите. :-)
Мъжко момиче {}

превъзходна си!Нямам думи!

можеше да каже нещо, какво толкова?
така човек поне ще е сигурен. ами ако не беше се върнала?
м?

но Наталка-прекрасно написано,искрено и завладяващо!С обич-Аз:))))

:))) мога ли още?! :)))
и аз се радвам когато това, което пиша се чете лесно, действа емоционално и после се забравя :)))
така искам да бъде!
благодаря ти, че си до мен!

Благодаря ти, Слънчице.
Твоите оценки са ми много, много мили и скъпи!

нали знаеш? вярвам, че нищо случайно не става в живато ни, нито обръщането назад, нито сълзите, нито нечие мълчание...
все пак хепиендът си е за предпочитане :))
особено ако разказвам нещо, което наистина се е случило :)))

няма как да не е истинско, ами случило се е :)))
а искрено... познаваш ме добре, искрен човек съм и когата се смея и когато плача, и когато съм ядосана, и когато съм отчаяна... и щастието ми е искрено
целувам те!

- Щом така ти харесва да мислиш... няма да ти преча -

Нищо не разбирам,не ща да разбирам.Ако ти е станало студено увии се с нещо защото всички ще пукнем сами.Съжалявам,но за първи път ще бъуда критичен.Това за мен е доста повърхностно.Може и да лъха на студено ама всеки някога го прави.
Какво да ти каже?Не разбирам.Все едно някой да дойде да ми удари шамар без причина.Мъж който се подиграва на жена след като е бил с нея?Хаха.Да бе.
Няма такъв герой.Това е все едно да ми кажеш-желанието угасна и сега ще ти се сърдя защото се изчерпа страстта.За момента.Виж дори и да звучи грубо-ние се изпразваме.От същност ако щеш.И това е крайно нелогично.А това че си се върнала и си видяла да плаче...не те оправдава.

Днеска съм ядосан на света.Прости за което.

емоционален гений(също като мен)!!!
нали ти е ясно, че подтекстът е, че не винаги ни обичат по начина, по който ние искаме и "студ" понякога е "буен огън", а привидно безразличие е... огромна обич...
леле, ама ти наистина си ядосан!!!
усмихна, ме заеко обичен :)))
случвало се, случва се, ще се случва...
а и... мили Боже, познавам добре мъжете! просто ми се иска понякога да не сте толкова... толкова... криещи себе си!
приемам критиката.
но... нали разбра, че не е чак толкова повърхностно колкото ти изглежда на пръв поглед :)))
още повече, че ме познаваш... най-любимото ми нещо е да изглеждам повърхностна и елементарна :))) а това е ТАЙНА :))))))))))

усмихнииииии сееееееее