Кратичка приказка ще ти разкажа, а ти заспивай, мое малко непокорно момче. Затвори очички и слушай, докато сивата вода се изтече.
Веднъж старата луна съзряла на паважа мъничка златна пара, навела се, усмихнала се даже и казала: Ти си ми сестра! Така приличаме си двете, като капчици вода.
Смутила се паричката и рекла: О, не, не е така! Ти си Луната и обичат те всички, а аз съм мъничка, изгубена, самичка...
В този момент гладно босо детенце съзряло парата и ахнало: Та ти си от злато! Бързо в джобчето си я прибрало, при хлебаря изтичало... два дни не било яло.
А той като видял паричката му рекъл: Охо, да знаеш какъв хляб съм изпекъл! Това, което ми даваш е премного, но минавай всеки ден, за теб ще има хляб на корем.
Детето запяло с чудно гласче.
Минали години. Пораснало малкото момче.
Станало оперен певец, света обикалял и носел звезден венец. Веднъж решил да се върне, родният си град още веднъж да зърне и както си вървял,руините на старата хлебарница съзрял. Спомнил си за добрият човек, душата му отмаляла, направил крачка две и сърцето му замряло. Там, до разрушената наполовина стена лежала стара златна паричка една. Дали е същата? – в миг се запитал. Тя трябва да е, тук беше къщата... Взел я, изтъркал калта и я прибрал. А когато се върнал в дома си, мъничък кът и създал. Защото от тази малка паричка започнало всичко!
Веднъж уморената стара луна я видяла, с лъч я погалила и рекла: Нали ти казах, че си ми сестра, видя ли? Помогна, обичана си и не си сама!
Но ти вече заспа... Спи спокойно, мое малко момче.
Днес е сребриста луната и в двора свири щурче.