Тъй близък си...
Че те чувам във шепота
на стария кестен
с клони-ръце уморени
от дългото чакане,
протегнати, неподредени,
сякаш очи са тревожни,
без сълзи, в сухотата си плакали.
Тъй близък си...
Че те нося в сърцето си-
тъжна китара,
изплакала всяка струна,
скъсана някъде... от някой,
и така наранена свиреща пак
в жестоките бодли на мрака.
Тъй близък си...
Че те прегръщам нощем в съня си,
забравила всяко приличие,
Моя Тъжна Далечност,
и танцуваме двама,
така както само ние си знаем-
нежно, и страстно, и романтично,
после идва утрото... нехаем,
усмихни се...
толкова ти прилича!

една усмивка никога не вреди ... :)

не само, че не вреди, в този случай помага
и то много
искам да я видя тази усмивка