Казваше се Максим. Същински Аполон. Висок и красив... красив като моделите по списанията. С кестенявата си, сресана назад коса и зелените очи спираше погледите на всичко женско по пътя си.
Видя го още като влезе в малкия парк, намиращ се на центъра на града. Връщаше се от работа и искаше няколко минути спокойствие, преди да се прибере в къщи, където беше толкова пренаселено и шумно, че... честно казано изобщо не би се прибрала, но нямаше къде другаде да иде. Той беше седнал на облегалката на първата пейка в дясната алея. Пушеше.
Момичето зави в лявата алея и седна по същия начин на пейката. Беше началото на декември, имаше сняг по седалката. Извади цигара, запали я с привичен жест с последната клечка кибрит и прибра празната кутийка в джоба на палтото си. Опита се да не гледа към него, но любопитството я дращеше като непослушно коте. Срещнаха погледите си. Тъжни очи от едната страна на алеята, тъжни очи от другата...
После той си тръгна.
Същото се случи и на другия ден, а на третия... на третия тя излетя почти на бегом от работа и побърза да заеме мястото си на пейката в парка. Него го нямаше. Изпуши редовната цигара като трескаво следеше минаващите пред входа на парка. Нямаше го.
Извади втора цигара, чакаше го, макар че не чувстваше вече пръстите на ръцете си. В този момент чу откъм гърба си:
- Подранила си днес – момчето седна до нея – аз съм Максим, но приятелите ми викат Майк.
- Дани, Даниела всъщност. – почти не вярваше, че той е на педя от нея. Ухаеше на приятен мъжки парфюм, смесица от аромат на тютюн, лимон... не успя да различи повече съставки – хубаво миришеш.
Той сякаш се смути малко, усмихна се:
- А-а-а, това ли? Майка ми го подари на уволнението... Уволних се преди месец. Бях граничар...
- Ясно.
- Какво е ясно?
- Ясно е защо си тъжен. Приятелката ти не те е дочакала, ученическите ти другарчета са се разбягали по университетите, колегите ти са възрастни, мрачни и недружелюбни, а и няма какво да си кажете...
- Ти да не си ясновидка? Позна повечето... Всъщност... всичко позна. – гласът му затихна на края на изречението, пое въздух и вече по-уверено попита – А ти? Защо си тъжна?
- По същите причини и още...
- В казармата ли си била?
Усмихна се. Загаси цигарата и слезе от пейката.
- Нещо такова... Радвам се, че се запознахме.
И си тръгна. А толкова искаше още мъничко да остане до него, но посоката на разговора им никак не й хареса, не искаше дори да си спомня защо е тъжна, макар че... нищо не беше забравила. Не беше готова да говори за това. Особено с непознат. С изключително красив непознат...
- Утре по същото време на същото място, нали?
Гласът му се смееше. Обърна се и видя най-красивата усмивка от последните месеци. Махна му с ръка, а сърцето й затуптя отривисто.
На четвъртия ден пиха кафе, на петия я взе от работа и дълго се разхождаха, правейки партини из новия сняг, говореха за детството, за училище, за работа. Опознаваха се ден подир ден и вече знаеха малките си тайни. Приятели. Вечер в дискотека танцуваха до припадък, после той я изпращаше, качваше се чак до нейния етаж, казваше: „Не е изпращане да те оставя пред входа, искам да знам, че влизаш вкъщи”.
Че е влюбена, Дани разбра още на втората седмица, всъщност... тя усети още когато го видя за пръв път, но се опитваше да убеди себе си, че не е така, че няма как да се влюби толкова бързо след...
Минаха четири месеца.
Дойде онази късна вечер. Излезнаха от ресторанта. Той я прегърна както правеше всеки път и я поведе към парка, където се запознаха. Помогна й да се качи с високите си токове на пейката и седна до нея.
- Искам нещо да ти кажа...
Дани изтръпна, нещо в тона му говореше, че това, което той иска да каже, няма да й хареса. Сърцето й се разбумтя. Погледна го, но той беше навел главата си надолу и не я гледаше.
- Ти си прекрасно момиче, най-живото, весело и забавно момиче, което съм срещал досега и... ми е много трудно да го кажа... – преглътна мъчително – Дани... знам какво усещаш, много си красива с чувството си и... знам какво очакваш от мен... но... миличка, аз не мога... разбери ме... не мога... – погледна я. Плачеше. – не мога, опитах, видя че опитах, нали? Знам, че те нараням жестоко, но си мисля, че с всеки изминал ден става все по...
Дъхът й беше спрял. Разбра всяка дума. Скочи от пейката и застана срещу него. В главата й се блъскаха десетки упреци, но сълзите в очите му спряха грохата им.
Протегна ръка и го погали. Сама не разбра жеста си.
- Това е... много правилно – сякаш чуваше чужд глас, не своя – аз... по-добре е да го знам... да... по-добре е така... не да ме съжаляваш... не...
Побягна по алеята.

не е честно...пък
:-(

Честно или не... истински случай е... мой. Заговорихме в лебедите за несподелената... и толкова ми трябваше :)
Целувам те!
Минало свършило... много отдавна!

такива несподелени май цял живот си остават някъде в едно кътче в сърцето...копнежно
отдавна не съм наминавала прелебедите, не смогвам...

Не са много тези, които ще постъпят така. А истината си е за предпочитане.Можеше и да не я каже. Пак щеше да е раздяла след време, пак щеше да е болка, но... в единия случай се помни всеки жест и дума, а във втория дори името се забравя с годините. :)

много е забравило сърцето ми, но това, което помни са най-ценните моменти в живота ми

страшно си права
помня всеки жест, всяка дума, всяко докосване
и го помня с обич
нищо, че се разминахме