Не умея да чакам...
плашат ме сенките в мрака
и пастелният ритъм
на онзи пясъчен часовник
който нося в сърцето си
да отмерва времето-
миг за обич,
хиляди мигове скитане,
докато натежат от сълзи клепачите
и приема нова вяра в очите си,
а когато ме прегърне утрото
с шепота дъждовен на стрелите си,
си тръгвам, не казвам нищо
... и не питам.
Следва тежък разбор-
бях, съм и ще остана ничия...
в ритъм се спуска над мен
тежкият пясък,
уморен,
пъстроцветен
с непокорно величие.


И една любима песен за всички Вас!

:)

Докосваш... Много!

хората, които ме респектират!

но не е моя заслугата
нали знаеш... докосваме оногова, който има фината струна в душата си!
Прегръщам те силно!