Обичам наказанията. По-точно онзи момент, в който някой смята, че ме наказва – с мълчание, с изтриване, със заличаване. Тогава се усмихвам. Още един, решил че наказва мен. Още един неразбрал, че наказва себе си.
Някой беше казал, че е добре да си губещ. Дълго време не разбирах какво точно означава-хем си губещ, хем добре. Приемах победата за добро, биех се за победата, опиянявах се от победата, исках я, целях я... А ти толкова често и тихо ми казваше: Не се бори! И аз толкова често и шумно ти отговарях: Животът е борба!
Борба е, да. Но не за победа. За покой е борба.
Толкова е тихо.
Чувам злорадото туптене на нечие сърце. Чака да реагирам. Да заплача. Да се разкрещя. Да търся справедливост.
Няма да стане.
Защото справедливостта изисква да приема наказанието, а той... да приеме последствията от наказанието ми.
Тихо.