Понякога набирам думи...
уж чувствам ги, а те - глуми,
понякога са празни като лейка,
понякога пращят ужасно,
друг път са тихи като вейка,
понякога се получава,
в повечето пъти - не,
но забавата остава,
все едно на матине
с приятели верни в дрехи вечерни
тихо заслушани, но не омърлушени,
вплели сме своите нежни сърца
и когато на живота завоите
гневно изтласкват ни...
пак с думите - моите, твоите...
намираме верния път
към дома и към своите
и така... с тиха усмивка
през живота вървим и сме истински,
еднакво обичаме и Луната и Слънцето,
колкото умеем, толкова сричаме,
но не търсим отличие,
падаме, ставаме и пак продължаваме
любовната си призивна песен,
понякога сами оставаме, но...
и тогава има начин лесен,
повтаряме си:
Сам съм, но не съм един!