И когато шепотът ти тих
поспре за миг,
боли ме от недописан стих,
покълнал в топлото обятие
на мъжкия ти страх и суета,
изпратил ме отново на разпятие,
да преглъщам тишина.
А после като нежен бриз
прегръщаш ме отново
до сетният ти мил каприз
да ме лишиш от слово.
Изпепелени мигове на близост,
ухаещи на много „аз”,
наредени са низ до низ,
любов, мълчание и говор.
Но...
Такъв те обичам -
плаващ пясък, събрал топлината
на обедно слънце,
приютил и погълнал ме цялата...
като мъничко, пшеничено зрънце. 
Такъв те обичам...
и в срещата, 
и във раздялата!