Мислех да ти поискам - ала не посмях - онзи венец от рози, който носеше на шията си. Така дочаках утрото, когато ти си тръгна, за да намеря няколко цветчета на леглото. И като просякиня взех да диря в зори отронени листенца.
Но, боже мой, какво откривам? Какъв е този знак, оставен от твоята любов? Той не е цвят, нито подправка, нито съсъд с ухаеща вода. Той е могъщият ти меч, разискрен като пламък, тежък като небесен гръм. Младата светлина на утрото прониква през прозореца и се разстила върху твоето легло. А утринната птица пее и пита: "Жено, с какво си се сдобила?" Не, то не е цвят, нито подправка, нито съсъд с ухаеща вода - то е страхотният ти меч.
Седя и мъча се да проумея какъв е този дар. Не мога да намеря място, където да го скрия. Срам ме е да го нося, както съм без сила, а притисна ли го до гръдта си, усещам болка. И все пак в сърцето си ще нося тази чест на бремето от мъка, този твой дар.
От днес за мене няма да има вече страх в света и ти ще бъдеш победител във всички мои бунтове. Оставил си смъртта за моя спътница и аз ще я венчая с живота си. При мен е твоят меч, за да разсичам примките си и няма да има вече страх за мене на земята.
От днес захвърлям всички жалки труфила. Владетелю на моето сърце, за мене вече няма да има чакане и плач по ъглите, нито свенливост и благост на обноските. Ти си ми предоставил своя меч за украшение. Аз нямам нужда повече от кукленските накити.

Тагор

Много навреме...
Много красиво...

Лоре, тя е красива. Любовта е красива. И е сила.
ама как го е казал Тагор... нарича я меч за украшение...