Тишината попи аромата ти, стана призрачно бяла, избуяха отново в сърцето ми макове, приютих се до тях прималяла. Разтворих се бавно във болката- красива, уханна магнолия, на седефена люспица инкрустирах за бъдното името, слагащо край и ново начало. И олтар му направих от солта във сълзите ни, погълнали вчерашни страсти, сля се бъдеще с минало в  триизмерното щастие...

 

Тишината попи аромата ти
във безлунната нощ...
Светят само капките топли
на споделената страст.

Цунк.

ох, не е страст, Албе
но ако ти се иска да го приемеш за страст... те прегръщам силно, нека да е страст