Мъгливата есен,

октомврийският хлад,

небето надвесено

тъмните облаци,

краткото слънце,

дългите нощи,

уморените клони,

онзи пъстър килим

от листа отронени

и тревите полегнали
(като всяка година)
ми напомня за мигове
минали и... заминали

 

Да си призная ли?
Аз вече пораснах!

Пияни откровения
в нечии нервни прегръдки

вече са спомени,плискащи

като вълни пречистени

през филтъра на времето,

освободено от бремето

на думи за влюбване,

и за разлюбване,

неизбежни лъжи,

и застрелващи истини...

 

Ех, неразумни мои!

Вас вятърът гони ви

някъде вътре в сърцето,

а душата ми стене!

И говори ми:
Неуютен е светът
на възрастните
и разумен
до безумие.

"Разумен до безумие.."
Колко много истина....
Поздравления за нежния стих!

ако и позволиш, страданието е избор, Светланко!
а болката е много добър учител :)))
Благодаря :)))
не че съм разумна, де :))) хитрост и разумност... качества, които не приемам :)))

Душата и сърцето ти са чисти и млади. Уникална жена си и го знаеш :-)

и разумен
до безумие.-tova i na tez godini me vludqva:)kak da nau4a pove4e ,ako ne gre6a?po-6tastlivi li sa sku4nite madreci ot bolezneno ranimiq tarse6t pati6ta napred?

:))) ами аз съм си аз :))) и се радвам, че все още съм си аз. притеснено ще ми е някак да си мисля, че съм друг :)))

съгласна съм!!!
не познавам щастлив мислещ... то няма време да усети щастие от мислите си :))
добре дошла, наминавай :)))

свикваме ли и с тях?

но трябва да ги приемем по някакъв начин, за да можем да продължим по пътя... иначе зацикляме на място, а това е всичко друго, но не и живот :)

Застрелващи истини!
Как изобщо дишаш след това?
След края.Душата никога вече не е същата.
Като дамгосана. Като окуцяла.
Патериците не винаги помагат.

P.S.Прости ми за тъгата, но винаги много се вълнувам, когато чета поезията ти.

душата остава чиста, само ние самите можем да я омърсим, друг не може.
И не тъгувай! Знам, че пиша меланхолично и нямам обяснение защо така излиза... весел човек съм. :))