С теб по различен начин се борим с болката.
Ти… ти я прегръщаш и насочваш острието право в сърцето си и така слети, се вкопавате като свредло надолу и все по-надолу. Стремиш се да достигнеш дъното за да се оттласкаш с изранените си нозе и чак тогава я пускаш, помагаш с уморените си ръце и плуваш, плуваш нагоре.
Аз… аз я разкъсвам на мънички парченца с някаква педантична ярост. Минута по минута, час по час, ден след ден и така… до последното късче. Накъсана така, тя няма да се върне. Казват, че не ми личи да страдам. Така казват. Защото аз така искам!
И защото избирам щастието. Винаги избирам него.
А щастието е душевен покой, равновесие, удовлетвореност. Не! Невъзможно е да го обясня. Не мога да обясня и любовта. И не трябва! Тях ги чувствам и им се радвам.
И на теб се радвам.
И те разбирам.
Защото те чувствам!

И те чакам.

Отвори вратата на бункера.

Време е, време е, време е!

ето това е най-важното.Някой да разбира различната ти болка и да е там, зад двратата на бункера, която чака да бъде отворена.

ако знаеш, че някой те чака... тогава ти е по-лесно!
за това са близките хора, за това!
иначе... всички сами се справяме с моментите, в които живота ни мачка :)

ме обзема чувството,че говориш на мен....дори и да не е така,думите ти винаги ми помагат!
С обич-Светлана!

Как да избера нещо , което го няма ?

това е нещото, на което искам да се науча
като говоря... много хора да приемат думите ми като лично послание :)))
а теб толкова те обичам...

ей, мило момиче, има го
ИМА ГО!
просто повярвай в себе си и погледни в другата посока!
прегръщам те!