Поизтупа ръцете си от брашното, гребна шепа вода, изми ги. Подсуши ги в престилката, оправи косата под забрадката, пък изскочи на пътната врата. На кръстопътя отсреща се събираха женурята от махалата. Чуваше се проскърцване на гъдулка и от време навреме глух удар на тъпан. Яна заситни, забърза. Откога не бяха минавали през селото музиканти. Някоя новина донасяха отдалече, нова песен изпяваха. Къде какво се е случило. Някъде хайдути убили изедник,  нейде керван нападнали и много злато ограбили. Другаде жена избягала с чужд мъж или пък свекърва затрила младото булче на сина си.

- Чувайте мало й голямо – гъдуларят започваше от началото. Щом изпееше песента, захващаше я пак. Така дор три пъти. После започваше напевно да разказва новото дето е научил.

Гъдулката тихичко пееше с чорбаджията си. Ниско излизаше гласът й , падаше дО земи, после с въздишка поемаше нагоре. Не стигаше кой знае колко високо и пак с вопъл падаше. Тъпанът глухо се обаждаше „думтара, думтара, дум…дум, дум.“.

- Какво е чудо станало, чудо голямо, невиждано, чудо голямо, нечувано. – жалостиво нареждаше певецът. Яна кимна на жените и се приближи по-близо, да чуе. Те се бяха скупчили, някои ронеха сълзици вече. Тия, дето  бяха дошли още в началото.

- Магда е булка хубава, Свилен й лика, прилика. Работни, още имотни. Малко си дете имали – редеше песента. – Широки двори, черни угари, биволи, още волове.

Заслуша се Яна, представи си далечното село, дали е като тяхното. Поне това булче случило на род, на хора. Мислеше Яна и си представяше нейният живот. Родът на мъжа й е голям, имотен, свекърите й много я искаха. Мъжът й с мерак я посрещна.

- Минало що са й минало – гъдуларят въздъхна в едно с гъдулката и пристъпи крачка напред между  жените. Те отстъпиха и преместиха кръга малко.

- В село са й дума зачула. Думата страшна, невярна. Магдина майка зетя си люби. Зетя залюбила, мира нямала. Кой къде ходи, кой какво прави, Магдина майка все зетя търси. Снагата му да зърне, очите му да срещне. Навитите ръкави, гърдите  мъжки, засуканите мустаки , очите орлови.

Що дума тоя гъдулар, стресна се Яна, каква й таз песен. За какво чудо пее той. Как тъй женска майка против чедото си ще иде. Нали е срамотно, нали е грехота от Бога. Песни и приказки е чувала Яна, свекър да залюби снахата, ама булчина майка зетя си, щеркина си мъж….Малееее, тез хора срам от Бога нямат ли. Пърха на младата жена сърцето, стомахът й се свива на топка. Какви срамове и грехове има по земята.

- Свилен са й много ядосал, Магдина майка на пътя пресрещнал. Сал две думи в очите й рекъл. Магдина майка са жална нажалила, сърце й са й свило, сълзи заронила. Къде да иде, какво да стори. Без зетя си не мой да бъде.

Жените се посбутват, споглеждат. Не смеят към Яна да се обърнат. Бедната, сигурно не е чула, не знае. Цялото село знае. Туй, що пее гъдуларят в песента, ми то в тяхното село го има. На тяхната дружка в живота. Тя сигур нищо не знае. Прииждат жените, още се събират, на гъсто са вече край гъдуларя. Той е привършил песента и  новото разправя. Питат го, вайкат се, цъкат с език. Някои не са чули песента, окъснели са и гъдулката проплаква отново. Яна седи насред жените, ни чува, ни вижда. Напред, докато слушаше песента, шепот дочу измежду събраните. Сърцето й спря, дъхът й излезе, ушите й пропищяха. Туй, дето жените прошушнаха за нея беше. За нейната майка. За нея се пеела песента. Гъдуларя не знаел от кое село е случката, затуй я пеел днес и тука. Янината майка любела зетя си. Затуй ли й било сичкото, мисли младата жена и сълзите й капят в прахта на пътя. Затуй ли мъжът й не иска на гости да идат у майкини й. Все работа намира, все няма време сега. Праща я сама, а тя иде ли си у тейкови, майка й от вратата пита защо е сама. Тъй трябва да бъде, с мъжа си трябва да си ходи и Яна навежда засрамена очи надолу. Чуди се какво да рече майце си. Тя каква била работата, защо питала майка й, защо  мъжът й не иска у тях да ходи.

Божееее, Божке, какъв срам. Свлече се на земята, коленичи, закри очи с ръцете си и захлипа. Гъдуларят извиси глас, отново запя за булчината майка, дето люби зетя си. „Зетя, зетя какво е правил, той, и той ли люби тъща си“ – пропищя в главата на Яна вик, а гъдуларя отговаря: „ Не тъ лий срам майно льо, булчито да ми срамиш, как ма в очите гледаш. Такваз срама ми слагаш“. „Божкееее, Боже мили, дечицата ми един ден как хората в очите шъ гледат“.

Скочи Яна, затегна забрадката, разбута жените. Хукна към къщи, а те я сподириха с тъга в очите. Горката. Яна тича, не спира. Влетява в къщата, право на хармана отива. Под сайваната мъжът й колата е разпрегнал. На ритлите вЪжито й окачил. Грабна го Яна, развърза го, хвърли нагоре и го преметна през гредите. Направи примката. Отърка с престилката очите си, обърса сълзите. Зарея поглед високо, горе, дето лястовичката храни своите малки, проплака сърцето й. Надяна въжето, притвори очи, рече „Сбогом мили дечица, сбогом , любе“ ,  ритна пънчето под краката си.

Грабнаха я силни мъжки ръце, притиснаха я до сърцето си, зацелуваха очите й, пиеха сълзите й.

- Стягай са, Яно. Вържи в бохчата дрехи за децата и за нас. Жълтиците съм напълнил в две кесии, биволите съм впрегнал отзад на двора. Тебе търсех. Децата са при мене. Тръгваме, Яно, далече. Никой ми не трябва. Само ти и децата. Само ти, либе, двамата, живота да си живеем. Какво щеше да сториш, Яно, как без тебе щяхме да поминуваме.

Отпусна Яна глава на мъжовите си гърди, облегна се на силната му ръка, въздъхна дълбоко. Погледна към птичките под стряхата и рече: „Благодаря ти, Боже“.

Свечеряваше, слънцето на заник отиваше. Полето притихваше, само нощните птици изрядко се обаждаха. Насред нивята, край пътя, под едно старо дърво крушово, сури биволи почиваха до разпрегната кола. Сайбията им с жена и деца, приседнали в тревите, вечеряха. Обърна се слънцето преди да падне зад баирите в далечината и с последния си лъч погали Янината глава. Тя се усмихна, въздъхна дълбоко и разчупи погачата дето беше омесила за стопанина си и децата.

Милка Маркова

Снимката в началото е от интеренет, фолклорен сайт.

 

Тази покъртителна история,възпяваща така обичания от мен оптимизъм показва,че човек често може да намери изход от проблемите,стига да успее да надскочи себе си и да тръгне по нов път,който да го доведе до щастието.

Трудно е в такъв момент да надскочиш обидата, болката, но в живота си съм се учила от такъв човек.