Това се случило в един от онези каменни градчета, в които хората разговаряли помежду си, смеели се, пеели и танцували, а всъщност… всъщност дори и не се познавали добре.

В този град живеело малко момиче. Живеело в скромния си дом, в отдалечен квартал. Не притежавало нищо ценно. Обикновено, бедно момиче.

През града често минавал художник-скитник. Той излагал картините си в една каменна къща на градския център. Те били много и различни, големи платна, малки платна. Хората ги харесвали и прииждали на рояци, дори и от други градове идвали.

Момичето обикнало една картина. Ходело всеки ден и я съзерцавало. Един ден… някой я докоснал по рамото. Обърнала се и видяла Художника. Той се усмихнал и с жест я поканил да доближи ръката си до картината.

О, Чудо! Рисунката оживяла. Багрите станали по-наситени, сменяли местата си ту бурно и отривисто, ту нежно и меланхолично. И топлина излъчвали. И аромати! Каменната стая се озарила с многоцветни лъчи.

Момичето засияло от щастие!

Но… трябвало да свали ръката си, вече затваряли залата.

Тогава стария Художник я попитал:

- За какво мечтаеш сега?

- Да имам и аз такава картина! – отговорило бързо момичето.

Той само се усмихнал. Не казал нищо.

В един зимен мразовит ден, момичето дотичало до галерията и с ужас установило, че старият Художник и картините му ги нямало вече. В залата се разхождали някакви хора, говорели си своите си неща, смеели се… А картините ги нямало!

Заплакало горкото дете.

- Ей, недей да плачеш! – това била възрастната Домакиня на каменната къща-галерия. Коледа е! Стават чудеса! И… ето има подарък за теб. Той ми поръча да ти го дам, че да не плачеш!

Момичето ахнало: Подарък от Художника! Радостно разкъсало грубата хартия и… видяло собственото си отражение.

- Но това е огледало! – възклинало то

- Да, огледало е. Той ме помоли да ти предам, че щом имаш огледалото, ще успееш да нарисуваш собствена картина като онази, която много харесваш.

- Но аз не умея да рисувам! – заплакало отново момичето.

- Умееш, но… още не си го разбрала! – отвърнала старата жена и целунала детското чело.

 

да свърша всичко, което съм длъжна да направя през живота си, да се облека в бяло, да застана на морския бряг срещу триножник и да открия че мога да рисувам. Много красиво си го написала.

Хареса ми най-вече с това, че има любов. Художникът я учи как да си лови сама риба, не й дава една рибка за залъгване. Рядко има такива хора.
А с малко усилие и наблюдателност уменията си ги усещаме сами. Въпрос на време и интелект.

ДА си знаеш възможностите не означава обезателно да ги осъществиш.

Благодаря, мила, и се надявам да осъществиш мечтата си!
мисля, че каквото и да нарисуваш... ще е твое, ще е част от теб.

да знаеш възможностите не означава, че ще ги осъществиш, но се съгласи, че човек най-трудно може да повярва в себе си.
впрочем макар и приказка, разказвам за себе си и един човек, който ми върна вярата в самата мен!
не че ще стана велика... просто ми доставя удоволствие да пиша :))

Няма невъзможни неща, стига да си повярваш.
И защото си истинска и чиста- затова пишеш прекрасно.