Кух Ар пристъпяше от крак на крак. Острани приличаше на часовниково махало. Адамовата му ябълка подскачаше така, сякаш всеки момент от там ще се отвори вратичка и една малка кукувица ще отброи поредния час: Ку-ку, ку-ку, ку-ку...
Ко Те съсредоточено бодеше с игла в някакъв плат. Това трябваше да е гоблен, но имайки предвид прогресиращата и слепота, повече можем да допуснем, че жената просто шиеше цветни петна, без каквато и да е символика. Разбира се всеки модернист би открил нещо толкова истинско, трогателно, пленително и изпълнено със смисъл, че другите гледащи биха си задали моментално въпроса: Аз в ред ли съм с главата?
- Колко пъти да ти обяснявам, Ко? Не си видяла магаре. Кон беше! Не ти ли е ясно, че зрението и обонянието ти те лъжат?
Кух Ар се понаведе малко, за да бъде чут, защото Ко Те имаше и още един малък недостатък. Едното и ухо или винаги беше заглъхнало, или беше пълно с ушна кал. Все едно. Недочуваше, казано кратко.
- Кух – Ко за секунда отклони премрежения си поглед от цветните петна – Че недовиждам – недовиждам, че имам проблем с обонянието – имам, че недочувам – недочувам, но когато конят ми каза, че съм една откачена жена... му повярвах.