„Още един ден, дами и господа” с познатия ритъм. Ставане, кафе, музика, душ, музика, разходка с кучето, после на работа... Отново не пътувах никъде. Осем часа с ретини, залепени за монитора. Музика. Открий грешката! Открих я. Музика. Три нови вица в колекцията. Едно питие за здравето на новородено. Музика. Езда. Паднах от коня, толкова се бях устремила да видя познат човек, че заплетох левия си крак в стремето на слизане. Всички се смяха, защото успях да улуча единственото кално местенце в конната база. Аз се смях най-много. Не изневерявам на природата си. Направи ми една абсолютно гладка стена, забий малко пиронче и гледай... Ще го оцеля безпогрешно и ще раздера най-новата си рокля. И какво от това?

Ей сега да се гътна да умра и ще ти извикам от отвъдното: Не съжалявам за нищо! Животът е чудесен!

А ти ако щеш ми вярвай!

С мен е лесно да се живее. Все ще направя нещо, което би объркало дори и най-запознатите с всичките ми странности. Например биха се смаяли ако не съм пуснала музиката „до дупка” и чистя с прахосмукачката. За да им докажа, че мога, напоследък си домакинствам кротко.  Изобщо... нещо като хоби ми е да създавам скандали около себе си и да дразня „регулировчиците”.

Друго... Как се омъжих?! Отново не беше като другите хора. Те се опознават, опознават и точно в момента, в който почнат да си „ровят” из кусурите, вземат че се оженят. Ние с Домашния майстор успяхме да съберем „очите в точка” не само на родители и роднини, ами и на най-добрите си приятели. Изненадаааа... запознахме се и хоп... на четвъртата среща решихме, че ще строим заедно. Първо обаче... трябваше да се влюбим един в друг. Стана. Красиво, романтично! Другите се връщаха, ние отивахме.

Реалността и стереотипите? Те ти реалност, те ти и погазване на стереотипи.

Пари... Какво беше това? Майтапя се, разбира се. Научих се на едно, сто и хиляда, повече от това... не ми и трябва. Парите задължават. Мразя да съм задължена. Дори и на себе си.

За мен най-важно е за кого ми пука, а не на кого му пука за мен, винаги може да си промени становището, то и аз мога да променя своето... Иначе съм  лоялна, особено към тези, които обичам. Избор. Мой. Не колекционирам хладни оръжия, да се чете ножове, забити в гърба ми. Имам една рапира, спомен от едни предходящи години и един чудесен спорт, който ми даде повече, отколкото може да се помисли.

Все ми е дно от какво ще умра и дали ще ме помнят. Няма да съм жива, няма да ме боли, че съм забравена. А и защо да ме помнят? Аз съм никой. Една прашинка от пясъчните картини на будистките монаси, носена от вятъра...

 

ЖИВОТЪТ Е ЧУДЕСЕН!

 

:)

Благодаря

Слънчо,чудесна си!

Не само се надявам, но и ще изровя земята с пръсти и пак ще е такъв! :)))

за мен е щастие когато някой се усмихне па макар и за няколко минути!

Дръж се Земьо, шоп те гази! :))))
това беше за теб
аз съм поляндак-тиква демек, расла насред полето :))))

da haresva mi, glednata to4ka se qdwa, mene ako me pitsh da mrat dushmanite, ne znam kakwo me obhwana onq den akato pisah another one bites the dust, beshe kofti den, swyrshi oshte po-kofti, i est. zad wsi4ko stoeshe jena ili po-tochno uwlechenieto mi po neq, no Da takyv e jivota

а какво ще кажеш за една такава гледна точка относно душманите :))) например... нека си дишат и да се гърчат в душманството си, а ние през това време наистина да живеем?
какво ще кажеш?
виж, всички си имаме кофти дни, че и кофти седмици, аз до кофти години го бях докарала...

Много се радвам, че ти е харесало! Защото си е писано лично за теб!