Предният ден го забелязах. Отивахме до малкото параклисче на хълма. Седеше в тревата и си дялкаше нещо. Казаха ми, че това е тамошния отшелник. Освен името му, това че е художник и приблизителната му възраст, никой не знаеше повече за него. Малко говорел, никой не го посещавал…
Днес реших да се обадя по телефона, да чуя няколо скъпи за мен човеци. Долу(при вилите) няма покритие. Обикалях по хълма с апарата в ръка, въртях се като пумпал, но така и не получавах желаната мрежа. “Сименсът” търсеше ли… търсеше…
Наближила съм го. Беше на същото място. Вгледах се за миг в почернелия му, добре почистен врат, в бялата му коса и кенарена риза. Наистина кенар, от онзи старият, домашно тъкан, който можем да намерим само в бабините си ракли.
Дялкаше.
Спря и без да се обърне потупа с лявата ръка, мястото до себе си в тревата. Разбарах, че се отнася за мен. Доближих, поздравих и седнах. Поговорихме съвсем малко. За морето, за времето, за сушата… за това откъде съм и при кого съм отседнала. Най-тихият и най-спокойният мъжки глас, който съм чувала или… поне така ми се стори, бях изнервена от желанието да се обадя на близките си…
Десетина минути по-късно с мек и нежен глас ми каза: Погледни си телефона!
Наведох очи. Имаше пълно покритие. Пълно…