Го Ло Теме бавно се изправи, подпирайки се първо на две ръце. Чу се нещо като пукане на съчки под краката на млада девойка. Премъдрият разкърши снагата си. Отстрани повече приличаше на магаре, което гони мухите от гърба си.
Теме погледна към няколкото мотики, които се въргаляха на слънцето. Съзерцанието му преключи бързо, но явно не беше достатъчно, защото посегна към една, после към втора… накрая след кратък размисъл грабна трета. Бавно, достопочтено и умъдрено нагази в градинката си. “Трябва да я прекопая”-помисли си Учителят.

В това време Кал Мук  ловеше риба и с доволство наблюдаваше малките блестящи зайчета, които подскачаха върху повърхността на водата.
Га Мен отпиваше на бавни глътки искрящо вино и се наслаждаваше на купчинката дърва, които чакаха да бъдат прибрани в барачката. "Ще почакат. Нямат крака!"
Дон Жу Ан ухажваше Кар Ма(една от селските девойки, която дълго време се правеше на недостъпна).
Хи Ена  и Ле Вент пиеха чай под поправения покрив и разговаряха за прелестите на Планината на удоволствията. 

Времето си капеше като развалена чешма, която дори и най-добрите майстори не успяваха да я поправят.

Го Ло Теме  поспря да почине. Точно в този момент един нахален въпрос се заби като пирон в мозъка му: “Дали не сгреших мотиката?”. Погледна към нея, после към ръцете си, бавно се извърна за да види резултата от потенето… Тръсна глава и промърмори: “Мотика! Става!”