Още няколко крачки и излизам от завоя. Обичам точно този момент. Какво от това, че се повтаря ежедневно. Гледката, която следва, си заслужава повторенията. Всъщност… нищо особено. Ливада, широка няколко метра, малък път и… горичката. Там преди имаше частни лозя и затова е много интересна. Акация, ели, борчета, джанки, диви круши, ябълки и люляк. Много люляк, бял, няколко нюанса на лилавото… Красиво е.
Заковавам на място!
Нещо не е наред! Нещо… липсва! До болка!
Усещам наистина жегване в сърдечната област и тревога. Какво не е наред, по дяволите?
Дървото! Старото, изсъхнало, почерняло и свело уморени клони, дърво… Няма го!
Десетки пъти съм си мислела, че някой трябва да го отсече, да получи и то своя дървесен покой, да послужи на някого, да стопли и огрее…
А сега?!
Сега ме заболя като не видях кривия му силует на синьо-жълто-зелено-лилавия фон…
Няма да заплача!
Само влага, мъничко влага...